“Стоеше с празен поглед там, на пейката, едвам усещайки есенните слънчеви лъчи, галещи я по бузата.”

 
Ръцете ѝ почти бяха замръзнали, макар и да държеше картонена чаша горещо кафе. Самосъжаляваше се. И то не защото е сама, не защото нямаше пари или семейство.

Самосъжаляваше се, защото имаше всичко и въпреки това усещаше студа като нещо нормално, като част от нея.

Изведнъж чу шум, удар. Обърна се и видя безпомощно птиче, паднало на земята. Бе излязъл вятър и то се бе ударило силно в прозореца на лъскавия магазин пред него, търсейки топлина. Вероник стана и се го приближи. То все още мърдаше с крехкото си телце. 
“Сигурно се страхува, че ще го нараня.” – мислеше си тя. 
 
Но докато губеше време в размисли, се появи момиче, облечено със скъсано яке, обуто с една обувка, носещо кашонче със себе си. Наведе се, нежно сложи птичето в него и побягна. Всичко стана толкова бързо, и преди Вероник да осъзнае какво се случва, тя вече тичаше след него.
 -Почакай! – извика с цяло гърло. 
Момичето явно уплашено от виковете, увеличи темпото, с което се движеше. След около 15-минутно препускане, макар и да не го настигна, Вероник поне успя да зърне сградата, в която то се скри. Влезе след него.
За нейното голямо учудване стаята бе пълна с хора. Бяха бездомни хора. И въпреки това се усещаше странна топлина и уют. Всички изглеждаха толкова задружни, като едно огромно семейство. Носеше се някак различна енергия, топлина, която накара Вероник да се усмихне. Тя седна в единия ъгъл и наблюдава как тези хора, нямащи почти нищо, превързаха бедното птиче и му натрошиха част от малкото хляб, с който разполагаха. Когато то се размърда и започна да кълве трохичките, всички единодушно започнаха да пляскат и да се смеят. Бяха щастливи!
 
Автор: Владимира Михайлова